Начало
Home
За нас
About us
Събития
Events
Полезно
Information
Контакти
Contacts
Wednesday October 18, 2017

История на БДБФИ

ИСТОРИЯ НА БЪЛГАРСКО ДРУЖЕСТВО ПО БИОМЕДИЦИНСКА ФИЗИКА И ИНЖЕНЕРСТВО

Роберт Попиц, Венцеслав Тодоров

Развитието на отделните научни направления, на научните изследвания и на техните приложения в различни области на човешката дейност кара учените преди столетия да търсят начини и средства за полезна кому-никация между тях. Така още през средните векове, през Възраждането, възникват научни общества, обединяващи учените в отделни направления на човешкото знание. По-късно такива общества създават и учените от сродни направления на науката. Wilhelm Röntgen докладва своето епохално откритие пред Физико-медицинското дружество във Вюрцбург, обединяващо физици и медици, както и представители на другите природни науки. Бурното развитие и диференциация на природните науки впоследствие кара учените да се обединяват в свои независими организации. В по-ново време пък се раждат обществата на специалисти от т.нар. междинни научни направление, между които биофизиката, медицинската физика, биомедицинското инженерство. Нуждата от тези общества произтича както от все по-тясната специализация на научните направления, така и от невъзможността на учените само от една област да решават сложни фундаментални и приложни задачи.

Идеята за създаване на Българско книжовно дружество в България възниква още през време на Османското владичество през 19 век. Това дружество, както е известно, прераства впоследствие в Българска академия на науките (БАН). В края на същия век, през 1898 г., само две десетилетия след освобождението, се създава Физико-математическото дружество, което обединява физиците и математиците в България, предимно учители в гимназиите. По същото време в своя организация се обединяват българските инженери и архитекти. Това прави чест на нашите предшественици, осъзнали своевременно нуждата от общи действия и научно сътрудничество, с верен поглед и за бъдещето.

Развитието на медицината през първите десетилетия на 20 век налага и участието на немедицински специалисти в медицинските изследвания за разработването на методите за диагностика и лечение, за производството на техническите средства и за тяхното усъвършенстване. Познанията на лекарите стават недостатъчни за използване на все по-сложните апарати и уредби в медицината, изискващо компетентността на физици и инженер. Приложението на много от най-ефикасните методи за диагностика и лече-ние става невъзможно без прякото участие на немедицински специалисти. Само тяхната съвместна работа с лекарите осигурява раждането, прилагането и усъвършенстването на новото в медицината. Тук, може би, трябва да споменем имената на шведския физик Rolf Sievert (1896-1966), започнал професионалния си живот в известния институт Радиумхемет в Стокхолм (бащата на Sievert е германец, производител на бира в Стокхолм; по което той си прилича с великия ни колега JamesJoule); на английския физик с голям принос в дозиметрията и радиобиологията D. Lea (1910-1947) и с когото е работила българката Елисавета Карамихайлова (1897-1968); на унгарския физикохимик George de Hevesy (1885-1966), основателно смятан за създател на радионуклидната диагностика; на германския физик WalterFriedrich(1883-1968), свързан с историческия опит на Max von Laue, и който почти до края на живота си беше на работното си място в една от радиологичните клиники на болницата в Берлин-Бух. (При едно посещение на Роберт Попиц в клиниката Роберт-Рьосле му е бил показан кабинетът на учения).

Бурното развитие на медицината разширява непрекъснато сферите за дейност на немедицинските специалисти. Нараства броят на инженерите и физиците в медико-биологичните изследователски институти и в клиниките.

За начало на медицинската физика в България може да се приеме работата на професора-медик Андрея Сахатчиев (1883-1947) върху измервания при рентгеновите лъчи, публикувана през 1921 г. Първият български медицински физик е Виктор Врански (1916-1990), който работи в областта на радиационната дозиметрия и на биофизиката. Той е и първият лектор в курсовете за следдипломно обучение (СДО) за лекари, както и автор на първата отпечатана у нас книга в областта на йонизиращите лъчения (Основи на радиологичната дозиметрия, 1953). Врански работи в период на бурно развитие на радионуклидната диагностика и лъчелечението в България. Неговата асистентка Стефанова е първата жена-медицински физик в страната. Иван Узунов (1927-1996), първоначално асистент в ИСУЛ, впоследствие доцент и професор във Физическия факултет на Софийския университет “Св. Климент Охридски”, е дългогодишен преподавател по дозиметрия и радиационна защита на физици и лекари. На него в голяма степен се дължи бавното и трудно изграждане на авторитета на физиците в медицинската радиология, където ние сме равностоен партньор на лекарите в многообразната и сложна диагностична и лечебна работа.

Първият биомедицински инженер в България е Симеон Карадимов, който въвежда в страната рентгеновото и електролечението още преди Втората световна война. Той е представител на чужди фирми за производство на съответна техника, като осигурява и нейния сервиз. Работата на инж. Карадимов по-късно продължават и развиват Стефан и Васил Стефанови.През 1956 г. електромедицинските технологии привличат двама млади инженери – Константин Попов и Емил Милев, които започват да обслужват внесената по-нова и по-сложна апаратура.Под ръководството на Симеон Карадимов започва производство на апарати за електролечение, в което се включва и изследователската група на Кирил Маринчев, Димитър Карадимов, Илион Стамболиев и Иван Даскалов. Няколко години по-късно Любен Йовев, Константин Попов и Иван Доцински наричат едно новосформирано звено Институт по медицинско инженерство. Този институт има задача да развива разработването и производството на медицинска апаратура, както и да контролира нейното използване. По-късно с такива функции е натоварен оглавяваният от Иван Даскалов Департамент по биомедицинско инженерство към Медицинския университет в София. Накрая този департамент е привлечен към БАН под името Централна лаборатория по биомедицинско инженерство.

През 50-те и 60-те години на миналия век броят на инженерите и физиците в клиниките, научните институти, развойните бази и други звена на Министерството на народното здраве и социалните грижи (МНЗСГ) нараства многократно, като през 70-те години само в София достига около 150 души.

В края на 50-те години в България се създава Съюзът на научните медицински дружества (сега Съюз на медицинските дружества, СМД), който в известна степен замества закрития преди това Български лекарски съюз, и който обединява около 20 научни дружества на лекарите от различни специалности. В тези дружества се провеждаха научни и организационни събрания, докладваха се научни съобщения, водеха се дискусии по актуални въпроси, организираха се научни форуми. Не на последно място в дружествата се обсъждаха и се правеха персонални предложения за участие в специализации и научни форуми у нас и в чужбина. Тези предложения след това се санкционираха от ръководството на СМД и от МНЗСГ, където се изработваха заповедите за командироване. Специализация или участие в научна проява в чужбина, дори на собствени разноски или по покана от там, не можеше да се осъществи без одобрението на СМД и Министерството. (Разбира се, това се отнасяше за т.нар. обикновени граждани на страната, “необикновените” пътуваха свободно, макар и в повечето случаи – безполезно). Ето защо медицинските и немедицинските специалисти трябваше да бъдат членове на някое от научните дружества към СМД.

До началото на 60-те години на миналия век физиците и инженерите, работещи в медицината, все още нямаха достатъчно влияние сред научната общност на страната, за да създадат свое дружество като в другите страни. Първият “пробив” в тази насока направиха по-авторитетните електронни инженери, смятани от лекарите за по-необходими в медицината. (Един водещ специалист по радионуклидна диагностика по това време каза, че на него не му трябват физици, а техници, за да му “оправят апаратурата”).
С подкрепата на ръководството на Научното дружество по физиологични науки и специално на неговия председател Александър Гидиков през 1967 г. към това дружество инженерите учредиха Секция по медицинска електроника. Неин безспорен лидер беше Иван Даскалов (1933-2004), сега Почетен председател на БДБМФИ.

Малко по-късно работещите в медицинската радиология физици създадоха една малка секция към Софийския клон на Научното дружество по рентгенология и радиология. Това стана, естествено, с подкрепата на ръководството на това дружество и на неговия председател Михаил Димитров, който продължи да оказва помощ и на създаденото по късно Републиканско научно дружество по биомедицинска физика и техника (сегашното БДБМФИ), заради което беше избран за негов почетен член.

Републиканското научно дружество по биомедицинска физика и техника (РДБМФТ) при СМД в България (това беше пълното име на Дружеството тогава) беше учредено на 19 февруари 1971 година в София. Учредители на Дружеството са най-активните членове на двете секции на инженерите и физиците, споменати по-горе. В името беше избрано прилагателното “биомедицинска”, за да могат в него да членуват и колегите биофизици. Между основателите на РДБМФТ са медицинските физици Виктор Врански, Николай Карабашев, Роберт Попиц, Владимир Пенчев, Михаил Ганчев, Иван Узунов и биомедицинските инженери Иван Даскалов, Димитър Карадимов, Илион Стамболиев, Иван Доцински. От медиците с влияние в СМД, който трябваше да утвърди учредяването, ще споменем Александър Гидиков, Михаил Димитров, Начо Начев, Антон Пенчев, Васил Георгиев, някои от които впоследствие бяха избрани за почетни членове на Дружеството. Първото ръководство на РДБМФТ е в състав: Николай Карабашев – председател, Иван Даскалов – секретар, Роберт Попиц – касиер и Виктор Врански и Илион Стамболиев – членове.

Съгласно устава, приет на 14 април 1972 година, РДБМФТ се състои от клонове в София и в страната, всеки с по две секции – по биомедицинска физика и по биомедицинско инженерство. Ръководствата на секциите са петчленни. Първият председател на секцията по биомедицинска физика в София стана Иван Емануилов (известен професор по електронна микроскопия в един от Ню Йоркските университети и не по-малко известен между българските емигранти като Вазовия Странджата), а на секцията по биомедицинско инженерство – Вилям Попов.

През м. април 1977 бяха създадени и два клона на Дружеството: във Варна с председател Дарий Митев и в Плевен с председател Стефан Риба-ров. Проектът за създаване на клон и в Пловдив остана нереализиран поради липса на активност от страна на физиците и инженерите в града, въпреки относително големия им брой. Съгласно редовния отчет, представян от Дружеството на СМД, общият брой на нашите членове през същата 1977 година е бил 175, от които в София 141 (80 физици и 51 инженери), във Варна 14 и в Плевен 30.

В средата на 70-те години ръководството на Дружеството започна сондажи пред СМД за правото да кандидатства за членство в международни научни организации: Международната организация по медицинска физика (IOMP), Европейската федерация на организациите по медицинска физика (EFOMP), Международната федерация по медицинско и биологично инженерство (IFMBE). Спомняме си, че от ръководството на СМД веднага попитаха дали подобни на нашето дружества от СССР членуват в тези организации. След неизбежното за времето закъснение членството в тези организации се осъществи: през 1983 година вEFOMP, а няколко години по-късно в IFMBE и в IOMP.

Сега БДБМФИе колективен член на IOMP, EFOMP, IFMBE, Европейския алианс за медицинско биомедицинско инженерство и наука (EAMBES), Международния съвет на научните съюзи (ICSU), както и на Съюза на учените в България (СУБ) и Съюза на медицинските дружества (СМД), с които поддържа активно сътрудничество. От тези организации получаваме редовна информация за международни научни форуми и школи за обучение и квалификация, най-често с предложения за финансова помощ за участие в тях. БДБМФИ поддържа добри контакти със сходните организации в Германия, Чешката република, Полша, Унгария, Гърция, Турция и други страни. Благодарение на David White от Clinicalsciencefoundation-London през периода 1992-1994 г. Дружеството организиратри научни работни срещи на теми от медицинската физика. На тези срещи, спонсорирани щедро от Фондацията, беше поставено модерното начало на практиката по контрола на качествотов рентгеновата и радионуклидната диагностика и в радиационната защита. Модератори на срещите бяха учени от Англия и САЩ, изпращани на разноски на Фондацията, които ни предоставиха безвъзмездно и използваната от тях апаратура. ClinicalsciencefoundationLondon осигури и финансова помощ на членовете на БДБМФИ за участие в 8-мия конгрес на Българската асоциация по радио-логия (БАР), проведен във Варна през м. октомври 1995 г. По идея на Colin Roberts и Славик Табаков от KingCollege London беше иницииран проектът TEMPUSS-JEP 09826 за обучение в магистърска програма по медицинска радиологична физика и инженерство в Пловдив, финансиран от Европейската комисия.

БДБМФИ е едно от най-старите в света. В доклад на световния конгрес по медицинска физика и инженерство в Рио де Жанейро през 1994 година то беше поставено в групата на създадените между 1970 и 1979 година, като предходният десет годишен период включваше само три национални дружества. Това е безспорно свидетелство за бурното развитие на биомедицинската физика и инженерство през този период, както и за далновидността на българските учени от тези области. Политическите и икономическите промени в страната се отразиха неблагоприятно на Дружеството: намаляха неговите членове, отслабна тяхната активност, малък е притокът на млади физици и инженери. Броят на членовете на БДБМФИ от над 170 през 70-те и 80-те години, през 2007 г. е едва 68. Радостно е, че активността на ръководството през последните три години вече води до нарастване на броя на членовете, при това с предимно млади физици и инженери, които навлизат в медицината в страната. През 2009 година те са вече 80, през 2010 – 135, през 2011 – 164. Членството в професионални и научни общества навсякъде в света е престижно, но Дружеството трябва да бъде желано и полезно за младите медицински физици и инженери.

Дейносттана БДБМФИ е многообразна и включва: организиране на национални научни конференции; разпространение на информация за национални и международни научни прояви, учебни и квалификационни курсове;експертизи; обсъждане на докторантури; споделяне на впечат-ления от участие в научни форуми и специализации и нови книги; участие в изготвянето на учебни програми и в лекторската работав курсове за университетско и следдипломно обучение у нас и в чужбина; консултации за правителствени и неправителствени организациипо важни въпроси на медицинската физика и биомедицинското инженерство, като снабдяването с апаратура и разпределянето й в страната, сервизното обслужване на апаратурата, университетското и следдипломно образование и пр. Изобщо активността на членовете на Дружеството има широк обхват от области и теми, както и твърде различен интензитет.

Организационният живот на Дружеството от началото на неговото съществуване включва заседания на секционните ръководства, събрания по секции, заседания на дружествените ръководства и общи отчетно-изборни събрания. Заседанията на секционните ръководства се провеждаха редовно средно веднъж месечно. Темите на събранията в двете секции бяха свързани главно с научната работа на членовете. Тази дейност беше особено интензивна и полезна. Така например за периода 1972-1976 г. са проведени 32 събрания. Особено многолюдно и бурно, с активното участие и на нечленове на Дружеството, беше разглеждането на книгата “Биофизика” с автор д-р Петър Николов, предлагана и като учебник за студентите по медицина и стоматология. Силно критичното отношение на участниците в събранието и на двамата компетентни рецензенти доведоха до отхвърлянето на книгата като учебно пособие и впоследствие до отстраняването на автора от преподавателската работа във Висшия медицински институт (ВМИ)-София. Много полезни за гилдията на медицинските физици в радиологията, както и за авторите, беше обсъждането на книгите “Йонизиращи лъчения и лъчезащита” (автори Р. Попиц, В. Пенчев, Б. Кон-стантинов) и “Живот с радиация” (автори Р. Попиц, В. Пенчев). За съжаление събранията в секциите постепенно намаляваха, а пред последните две десетилетия практически замряха. Останаха само националните научни конференции на Дружеството, провеждани през четири години.

Първата национална конференция по биомедицинска физика и техника ръководството на Дружеството с председател Н. Карабашев, тогава Ръководител на Катедрата по физика и биофизика на ВМИ в София (сега Медицински университет-София), проведе между 12-14 април 1972 година в аулата на ИСУЛ. Бяха изнесени 56 научни доклада и съобщения, отпечатани в Сборник доклади от две части с внушителен размер – 230 страници. В рамките на конференцията се проведе отчетно-изборното събрание на РДБМФТ, на което беше избрано и ново ръководство на Дружеството от 7 члена с председател Н. Карабашев и заместник-председатели И. Дас-калов и Ил. Стамболиев.

Втората национална конференция по биомедицинска физика и техника се проведе през 1976 г. вече с международно участие. Този формат на конференцията се запази и досега, като броят на участниците от чужбина варира в широки граници в съответствие с политическите и икономическите промени в страната и в Източна Европа. Ето информация за тази конференция, симптоматична за работата на Дружеството за периода до края на 80-те години: участници 220 души, от които 184 от България и 36 от чужбина (13 от ГДР, 9 от СССР, 7 от Унгарската НР, 3 от Полската НР, 2 от Чехословакия и по 1 от Великобритания и Белгия); представени док-лади и научни съобщения 122; предварително отпечатан Сборник резюмета. Поради съкращаването на времетраенето на конференцията на 2 дни (по нареждане на Председателя на Медицинска академия А. Малеев научните форуми се провеждаха само в неработни дни, т.е. в събота и неделя!) заседанията се провеждаха едновременно в три секции, което е неефективно за разнородната тематика на докладите и широкия спектър на участниците.

Пак поради ограниченото време за провеждане на Втората национална конференция, общото отчетно-изборно събрание се проведе един месец по-късно, през м. декември 1976 година. На събранието бяха обсъдени и приети някои изменения в устава на Дружеството и избрано ново ръководство. Поради нарастване на Дружеството се реши продължителността на конференциите да се увеличи на три дни, а членовете на ръководството – от 7 на 9. Председател стана Иван Даскалов, а негови заместници – Дарий Митев (ВМИ-Варна), Димитър Димитров и Димитър Карадимов. За председатли на ръководствата на двете секции в София бяха избрани Михаил Ганчев и Мария Димитрова.

Третата национална конференция по биомедицинска физика и инженерство се състоя през 1980 година, с общо 180 участника и 183 доклада. Участниците от чужбина – общо 45 – бяха от много краища на света: 17 от ГДР; 10 от СССР; 4 от Полша; по 2 от Чехословакия, Унгария, Великобри-тания, ФРГ и Турция; по 1 от Италия, САЩ, Йордания и Индия, които представиха 62 доклада. Този впечатляващ интерес към конференцията вероятно спомогна за получаване на разрешението от СМД за членство в международните научни организации. Новоизбраното на отчетно-изборното събрание ръководство на Дружеството се оглави от Стоил Стоилов, тогава ръководител на Катедра физика и биофизика на Медицинския университет-София.

БДБМФИ продължава да провежда редовно през четири години своите национални научни конференции, в които са участвали учени, освен от бившите социалистически страни, и от Германия, Франция, Англия, Индия, Сащ, Канада, Австралия. Тези конференции са притегателен център за медицинските физици и инженери от страната за перио-дични полезни и приятни срещи. Председатели на ръководството на Дружеството през периода 1984-2008 година бяха последователно по два мандата Иван Даскалов, Венцеслав Тодоров и Мишел Израел. Неблагоприятната тенденция за намаляване на броя на членовете на Дружеството, чието начало е от средата на 80-те години, се отразяваше все по-силно върху числеността на участниците и на докладите в следващите национални конференции, което се засили особено след промените в страната в края на 80-те години. Например в Петата национална конференция през 1988 г. участваха само 60 души. Тази тенденция засегна в по-голяма степен биомедицинските инженери, а клоновете на Дружеството във Варна и Плевен практически престанаха да съществуват.

В рамките на петата конференция през 1988 г. се проведоха два симпозиума: на Световната здравна организация на тема “Роля на модерната медицинска техника в болниците и в здравното обслужване” и регионален за социалистическите страни на тема “Обработка на биосигнали”. Впоследствие многократно в преподавателската си работа използвахме примера за експертно решаване в национален мащаб във Франция на дилемата хемодиализа или бъбречна трансплантация: френската лекторка представи много подробно резултатите от работата на комисия от разнородни специалисти, които обективно доказват, че бъбречната трансплантация е 3,7 пъти по-качественият метод за лечение на острата бъбречна недостатъчност. Това заключение е определило стратегията на френското правителство по един кардинален здравен проблем.

Във връзка с нашите национални конференции дължим благодарност на ръководствата на Националния център по опазване на общественото здраве и на Военно-медицинската академия, които безвъзмездно ни предоставят зали за досегашните конференции.

Образованието е било винаги много важно в дейността на БДБМФИ. Участието на нашите членове в това направление се изразява в: изработване и периодично актуализиране на учебните планове и учебните програми; преподавателска работа в университети, колежи, курсове за следдипломно обучение (СДО), курсове за квалификация и правоспособност и др.; популяризаторска дейност в областта на биомедицинската физика и инженерство; участие в комисии за избор на научни сътрудници и докторанти, вкл. в държавната комисия за специалност към МЗ, участие в СНС на ВАК.

Университетското обучение по медицинска физика у нас започва през 1993 г. Дотогава заетите в медицинската наука и практика физици имаха университетско образование по физика, а надстроечните знания и умения придобиваха чрез самостоятелна подготовка или чрез спорадични учебни курсове. През учебната 1992/93 г. Шуменският университет “Епископ Константин Преславски” (ШУ) за пръв път у нас въведе специализацията “Медицинска физика и радиоекология” към университетската специалност “Физика”. Инициативата за това беше на Катедрата по физика към ШУ, а учебните планове бяха изработени с активното участие на ръководството на БДБМФИ и най-вече на неговия председател по това време В. Тодоров. Реализирайки в ШУ дългогодишните си усилия за въвеждане на университетско обучение по медицинска физика (“борбата” за това започнаха през 1986 г. в Софийския университет “Св. Климент Охридски” (СУ) В. Врански, И. Узунов и В. Тодоров), водещите медицински физици изработиха една грижливо обмислена учебна програма, насочена към нуждите на практиката, с добър баланс между теоретичното и практическото обучение на студентите. След въвеждането на тристепенното университетско обучение, специализацията премина към магистърската степен. Специалността в ШУ съществуваше най-вече заради интереса на студентите към нея. Техният брой през последните години варираше в много широки граници – от няколко, до 19. Проблем на обучението стана спадът на нивото на подготовка в гимназиите, който се отразява и на университетското образование. Впрочем, този проблем е общ и все по-остър за цялото висше образование в България. През 2007 г. обучението по магистърската програма в ШУ беше прекъснато от ръководството на Факултета по природни науки. Това доведе до засилващ се недостиг на медицински физици за Североизточна България.

По идея на Colin Roberts и Славик Табаков от King’s College London през 1997 г. беше иницииран проектът TEMPUS S-JEP09826 за обучение по магистърска програма по специалността “Медицинска радиационна физика и инженерство”. За целта в Пловдив беше създаден Европейски междууниверситетски център, финансиран по Европейската програма PHARE. През първите години в обучението участваха преподаватели от King’s college London, University of Florence, Trinity college Ireland, Пловдивския университет “Паисий Хилендарски” (ПУ), Медицинския университет-Пловдив и Техническия университет-филиал Пловдив, както и учени от БАН и от СУ. През тези години преподаването се провеждаше на английски език, като всички лектори от България проведоха кратка специализация в чужбина. За обучение се приемат студенти с бакалавърска диплома по физика, електроинженерство, електроника или компютърна техника. Обучението започва в два модула – за физици и за инженери, с което се цели изравняване на базисната им подготовка. Следват общите специализирани учебни курсове. Учебният план е изграден на модулен принцип, като всеки модул завършва с изпит и дава съответен брой кре-дити. По всички модули, включени в учебния план на магистърския курс, бяха отпечатани учебници на английския език.

Курсът по проекта TEMPUS S-JEP09826 получи акредитация от Института по физика и инженерство в медицината на Обединеното Кралство (IPEM) и одобрението на ЕFOMP. Благодарение на това от много страни в света бяха заимствани учебни планове и пособия. Няколко години след приключването на проекта Междууниверситетският център на тери-торията на Медицинския университет-Пловдив беше закрит, а специалността премина към Физическия факултет на ПУ. Това понижи значително нивото на обучение, особено на практическите занимания.

Университетското обучение по специалност “Медицинска физика” в СУ започна в края на 90-те години. В сравнение със специалностите в Шумен и Пловдив, където учебните програми от създаването си са съоб-разени с нуждите на практиката, програмата на курса в СУ е по-широка и амбициозна. Това противоречи на традицията в света, където в различните физически факултети медицинската физика се изучава само в някои от нейните направления. Учебната програма в СУ претърпя промени след въвеждането на тристепенното обучение – от специализация към универ-ситетската специалност “Физика” стана магистърска програма по “Медицинска физика”. Независимо от това много от специализираните учебни курсове а се включиха като избираеми в специализиращ модул на бакалавърската степен по физика, което се оказа несполучливо. От една страна програмата на четиригодишното обучение по физика се претовари, без да осигури на студентите нужната квалификация по медицинска физика, а от друга доведе до ненужно повторение на част от курсовете в магистърската степен.

От учебната 2005/2006 година обучението по медицинска физика в СУ премина изцяло в магистърската степен. Учебната програма отново е многообхватна, а същевременно включва прекалено специализирани задължителни курсове, като напр. Патология на биомембраните”.Обу-чението се реализира основно с преподавателския потенциал на Физи-ческия факултет и с участието на преподаватели от Факултета по математика и информатика и от Биологическия факултет. За някои от специализираните учебни курсове, като „Клинична дозиметрия”, „Радионуклидна и рентгенова диагностика”, „Магнитно-резонансна томография” и „Физични фактори”, са привлечени преподаватели от външни институти. Практическото обучение по някои от курсовете се провежда в няколко големи столични болници и в Националния център по радиобиология и радиационна защита (НЦРРЗ). Обучението по магистърската програма завършва със защита на дипломни работи, разработвани във Физическия факултет, в научните институти на БАН или в болниците и медицинските центрове, под ръководството на водещи учени от различни области на медицинската физика.

От учебната 2008/2009 г. в СУ, а една година по-късно в ПУ, започна обучение по бакалавърска програма „Медицинска физика”. Затова обучението в магистърската програма стана в три или четири семестъра в зависимост от базовата подготовка в бакалавърската степен. От учебната 2011/2012 година продължителността на това обучение е намалена с един семестър.

Следдипломното обучениепо медицинска физика у нас започва през 1982 г. по две специалности: “Медицинска радиологична физика” и “Медицинска санитарна физика”. За обучение в тях първоначално се приемаха само специалисти от ведомството на Министерството на здравеопазването: за първата – заетите в областта на йонизиращите лъчения, за втората – работещите в областта на нейонизиращите физични фактори. Скоро след това право за СДО по тези специалности получиха и специалистите и от други ведомства в страната, вкл. и неработещи в момента. Сега отново такова право по т.нар. държавна поръчка имат само работещите в сферата на здравеопазването. Други сродни специалности в СДО, по които сега могат да се обучават медицинските физици, са “Биофизика”, “Радиационна хигиена”и “Радиобиология”. Право на СДО по всички спе-циалности придобиват издържалите анонимния “входен” изпит с оценка най-малко много добър (4,50). Продължителността на СДО е не по-малко от три години, което включва и практическото обучение във водещи бол-ници и медицински центрове.

По специалността “Медицинска радиологична физикасе обучават най-вече физици, работещи в звената за образна диагностика, нуклеарна медицина, лъчелечение, радиобиология и радиационна защита. Учебната програма е съставена от две части. В общата част се изучават теми от: основни въпроси по биология, анатомия и физиология на човека; взаимодействие на йонизиращите лъчения с веществотойонизиращи лъчения, използвани в медицинската радиология; въпроси на общата и клиничната радиобиология, а в специалната – радиометрия и дозиметрия на йонизиращите лъчения; радиационна защита, образна диагностика, нуклеарна медицина, лъчелечение. Обучението се провежда по индивидуален учебен план-график за всеки специализант, изработен от неговия научен ръководител. Теоретичната подготовка се осъществява чрез учебни курсове по теми от разделите, по които се провеждат колоквиумите, както и чрез самоподготовка и индивидуално обучение. Базиза обучение са утвърдени от МЗ медицински университети и болници, както и НЦРРЗ. Индивидуалното обучение и практическите занимания в тези бази са профилирани за петте раздела от специалната част на учебната програма и имат продължителност най-малко един месец за всеки от разделите. Проверката на знанията и практическите умения по разделите в специалната част на програмата се извършва чрез пет колоквиума по всеки от разделите. Те се провеждат след индивидуалното обучение и практическите занимания на специализантите по всеки от разделите. СДО завършва с изпит по специалността пред Държавна изпитна комисия, назначена от Министъра на здравеопазването. Завършилите успешно СДО получават диплома на специалист по медицинска радиологична физика, която е необходима за упражняване на дейност като медицински физик-експерт. Учебната програма за специалността “Медицинска радиологична физика” се актуализира периодично – последната актуализация през 2008 г. цели засилване на практическото обучение.

За съжаление остава нерешен на институционално равнище въпросът за стимулиране на специалистите от болниците и медицинските центрове, които обучават курсистите. Сега те правят това доброволно на колегиален принцип.

Към СДО по специалностите Медицинска радиологична физика и Медицинска санитарна физика има нарастващ интерес от членовете на БДБМФИ. Без преувеличение може да се каже, че системата за СДО по тези специалности е значително постижение в процеса на продължаващото обучение на медицинските физици. За наша чест СДО по медицинска физика е хронологично едно от първите в Европа.

Многогодишните усилия на ръководството на Дружеството за уреждане на статута на учените в областта на медицинската физика за съжаление нямаха положителен резултат. Нашите опити за създаване на Специализиран научен съвет по медицинска физика към ВАК имат повече от 25-годишна история, но и до скоро медицинските физици бяха принудени да правят докторантури по медицина. Надяваме се последните промени в Закона за научните степени и звания да улесни научния просперитет на българските медицински физици.

Клиничното инженерство в България има дългогодишни традиции. В тази област са работили около 800 инженери и техници, повечето от тях – възпитаници на Техническия университет в София (ТУ). Тяхната дейност е в две основни направления: доставкаи обслужване на електромедицинска апаратура от чужбина и практическа работа по клинично инженерство в болниците.

Висшето образование по медицинско инженерство е инициирано през 1974 г. във Факултета по електроника към Техническия университет-София (ТУ) от Илион Стамболиев и Васил Златаров с обучение на студенти по специалността Медицинска и ядрена електроникаПрез този не малък период от време специалността се обогати с нови учебни дисциплини и материална база, като след 1995 г. в рамките на Факултета по електронна техника на ТУ се формира направление Биомедицинско инженерство. Важна рола за това изигра привличането като гост-професори на Иван Даскалов и Иван Доцински. През последните десетина години обучението се ръководи от Иво Илиев в сътрудничество със Серафим Табаков. В бакалавърската степен студентите изучават общообразователни дисциплини от областта на електрониката и специализиращи като Основи на биомедицинското инженерство и Образна диагностика – принципи и апарати. В помощ на обучението по втората дисциплина Иво Илиев и Петър Триндев през 2010 г. издадоха учебник. В магистърския курс на обучение са включени дисциплините Апаратура за регистриране, анализ и обработка на биомедицински сигнали,Апаратура за мониторинг и интензивно лечение, Медицински информационни системи, Методи и алгоритми за анализ и обработка на медицински образи. Обучението на студентите по бакалавърската и по магистърсктата програма завършва с дипломни проекти по теми от областта на медицинската техника. Интересът на студентите към тези програми е трайно висок – всяка година по тях обучават около 25 бакалаври и 10 магистри. Тези студенти в последствие са основният контингент от специалисти в здравните заведения, в предста-вителствата на чуждестранни фирми и във фирмените сервизи за медицинска техника.

Обучението и научно-изследователската работа в областта на медицинското инженерство в България е резултат на много добро сътрудничество между Централна лаборатория по биомедицинско инженерство “Проф. Иван Даскалов” към БАН иФакултета по електронна техника на ТУ. Успешно са защитени и няколко десетки докторати от сътрудници на двете институции. Реализирани са съвместни проекти, вкл. и за производство на електромедицинска диагностична и терапевтична апаратура. През последните години обучение по биомедицинско инженерство се провежда и в Техническия университет във Варна и във филиалите на ТУ в Пловдив и Габрово. Значителен напредък донесе проектът TEMPUS, по който около 10 български студенти участваха в международен курс за СДО по биомедицинско инженерство в Университета в Патра-Гърция. Лектори в курса бяха и български учени.

СДО по биомедицинско инженерство в ТУ се провежда от 90-те години, но интересът към него е слаб поради липсата на регламент за възнаграждение на придобилите специалността.

БДБМФИ участва и в организирането на кратки курсове по конкретни теми от областта на медицинската физика и инженерство. Много от тези курсове се организират със съдействието на IAEA,EFOMP, EC и други международни и национални организации.

По инициатива и с материалната помощ от фирмата “Siemens” и IOMP Дружеството създаде две свои библиотеки – в София и Шумен, в които продължават да постъпват под форма на дарение книги и научни списания.

БДБМФИ остава трайно в съзнанието на стотици физици, инженери, лекари, химици, биолози като главен организатор на колоквиума под общото име “Физиката в опазването на човека и околната му среда”, известен повече като “Колоквиумът Гьолечица”. Около 30-те му ежегодни издания с начало пролетта на 1978 година бяха привлекателен център за наука и приятни дни в чудесната местност Гьолечица на около 1500 m н.в. в Рила. Темата на първия колоквиум беше “Физиката в опазването на поч-вата, водата и въздуха от химични и радиоактивни замърсявания”. Обединяващо разнообразните и актуални теми на следващите колоквиуми е мястото и ролята на физиката в опазването на човека и природата. Участниците бяха също учени и специалисти от различни области. Техният брой биваше изкуствено ограничаван от капацитета на Научната станция “Гьолечица” на СУ – до 45. Въпреки това колоквиумът през 1989 година на тема “Радиационната обстановка в България (с мълчаливото допълнение “три години след Чернобил”) събра 90 души, настанени и в съседната почивна станция на Софстрой. Смятаме, че това е най-широкият и най-компетентен научен форум по темата в след-чернобилския период, който не случайно предизвика писмената отрицателна реакция на тогавашния директор на НЦРРЗ. За няколко години колоквиумът “Гьолечица” прекъсна своя живот, но той отново се съживи през 2009 година. Радостно е участието в него на все по-млади учени и специалисти.

Работата на всеки колоквиум завършва с обсъждане и приемане на протокол за състоянието и проблемите в страната по конкретната екологична тема и препоръки за тяхното решаване. Протоколът се включва в Сборника доклади от колоквиума и се изпраща на заинтересованите институции и организации в страната, както и на всички участници. Разбира се, по добрата традиция на времето, институциите и организациите трудно могат да бъдат „разтревожени” и активизирани. Въпреки това, колоквиумът “Гьолечица” е популярен и много полезен форум с научно-приложен характер.

Колоквиумът“Гьолечица” се организира съвместно със Софийския клон на Съюза на физиците в България. Между двете организации винаги е имало и има досега добро сътрудничество и по други поводи, свързани с медицинската физика. БДБМФИ има и много съвместни прояви с универ-ситети, с научни и съсловни организации и държавни институции в страната и чужбина. Например, една от съвместните прояви със сродното Румънско дружество беше Международната школа по биологични мембрани, организирана в Плевен. Гости на Дружеството са били редица известни учени от други страни.

Членовете на БДБМФИ участват активно в научни форуми у нас и в чужбина. Членове на Дружеството са в състава на експертни съвети към Агенцията по стандартизация и метрология, към Агенцията за ядрено регулиране, на Специализирани научни съвети, сега журита към Висшата атестационна комисия. Учени от Дружеството са членове на Чуждестранни академии и научни общества, както и в ръководните органи на международни научни организации. Значителен е броят на членовете на Дружеството с научни звания и още повече – с научни степени. Липсваше единствено българското академично звание, въпреки че професорите Иван Даскалов и Виктор Врански, не само за нас, бяха безспорни академици по биомедицинско инженерство и по биомедицинска физика. Причината за това е от друго, не научно естество. Иван Даскалов през 2003 г., една година преди смъртта си, заслужено беше избран за член на Международната академия по биомедицинско инженерство.

ПРЕДСЕДАТЕЛИ НА БДБМФИ

1971-1976

Проф. Николай Карабашев

Основател на Катедрата по физика и биофизика към Медицинския факултет в София (1947). Неговите научни интереси са в областта на действието на ултразвука върху биологични обекти от растителен и животински произход. Има големи заслуги в преподаването на физика в медицинските факултети и в средните училища.


1976-1980

Проф. Иван Даскалов

Учен със световна известност. Автор на много научни публикации и инженерни разработки с голямо значение за медицината. Създател на първия в света микропроцесорен кардиограф и на модерен дефибрилатор. Носител е на високи научни степени и звания, вкл. член на Международната академия по биомедицинско инженерство.


1980-1984

Проф. Стоил Стоилов

Биофизик с международна известност. Основните му научни направления са оптични и електрооптични свойства на макромолекули и колоидни частици и биофизика на биологични частици. Има много активна преподавателска дейност в България и в чужбина. Член е на международни научни организации и член кореспондент на БАН

1984-1992

Проф. Иван Даскалов


1992-2000

Доц. Венцеслав Тодоров 

Работи близо 50 години в областта на приложението на йонизиращите лъче-ния в медицината. Изявен преподавател по медицинска физика в университетското и в следдипломното обучение. Един от инициаторите за въвеждане на медицинската физика в образованието. Неин активен популяризатор и в средните училища.


2000-2008

Доц. Мишел Израел

Известен учен от областта на въздействието на физични фактори върху човека и по-специално на нейонизиращите електромагнитни лъчения (НЙЕМЛ). Член е на множество професионални сдружения у нас и в чужбина. Участва в голям брой международни проекти и експертизи в областта на НЙЕМЛ. Активен университетски преподавател.


2008-2012 

Доц. Петър Триндев 

Инженер по медицинска електроника, посветил дългогодишната си дейност на нуклеарната медицина. Водещ специалист в България по нуклеарно-медицинска апаратура и по контрол на качеството в своята област. Експерт по нуклеарна медицина на МААЕ в много страни по света.

 

 

ЗА ПРОФЕСОРИТЕ-УЧРЕДИТЕЛИ НИКОЛАЙ КАРАБАШЕВ И ВИКТОР ВРАНСКИ

Марин Ив. Маринов

Републиканското дружество по биомедицинска физика и техника бе създадено през 1971 г от група физици и инженери в кабинета на проф. Карабашев в Катедрата по физика на Медицинския факултет – София, в която бях асистент. Проф. Карабашев бе първият председател на дружеството, а проф. Врански заместник-председател. Най-голямата активност на дружеството, включваща и ежемесечни масови сбирки, е по времето, когато ръководител на Катедрата по физика и биофизика беше проф. Врански, а основната част от членовете му бяха асистентите от катедрата.

Биографични данни за проф. Н. Карабашев

Николай Костов Карабашев е роден е на 14.03.1908 г. в гр. Стара Загора, където завършва средно образование с пълно отличие. С пълно отличие завършва и Физико-математическия факултет на Софийския университет през 1930 г. След учителския си стаж е назначен за асистент по опитна физика. По-късно е асистент на проф. Г. Манев по теоретична физика, а после асистент на новоизбрания през 1939 г. доц. Емил Джаков,

 

който води краткия курс по опитна физика за студентите от нефизическите специалности. Карабашев е и пръв асистент на д-р Елисавета Карамихайлова за практикума по атомна физика през учебната 1940-41 г. През 1941 г. защитава докторат върху проникването на електрони в алкалохалогенните кристали в Георг-Август Университет в Гьотинген. През 1946 г. е избран за доцент по физика в Медицинския факултет на Пловдивския университет, а от 1947 г. основава Катедрата по физика за медици в Софийския медицински факултет. Там е професор от 1962 г. до пенсионирането си през 1973 г.

Научноизследователската работа на проф. Карабашев е главно в областта на физиката на твърдото тяло и приложенията на ултразвука. Със сътрудници от катедрата, БАН, Софийския Университет «Св. Климент Охридски» (СУ) и др. изследва действието на ултразвук върху ензимохимичната активност на различни видове семена с оглед на стимулиране на растежа, както и въздействието на ултразвук върху някои бактерии и хелминти. В последните години се включва в изследвания върху динамиката на външното дишане при лабораторни условия, труд и спорт.

Страстен библиофил и с широки интереси във физиката, проф Карабашев допринася много за преподаването по физика в средното училище като дългогодишен член и председател на редица комисии по учебните планове и програми. Заедно с доц. Георги Димов той е съавтор на много учебници по физика за различни класове на средното училище и на учебник по медицинска физика, претърпял четири издания за 15 години (1961–1974 г.)

Едновременно с работата си в Катедрата, от 1947 до 1950 г. проф. Карабашев е началник на Отдела за наука и висше образование на Комитета за наука, изкуство и култура, а по-късно – заместник декан и декан на Фармацевтичния факултет и заместник ректор по учебната работа на Висшия медицински институт (ВМИ) в София. Съосновател е и член на Националната лекторска група, където е председател на научно-методичния съвет по физико-математически и химически науки. От 1956 г. е в ръководство на Физико-математическата секция на Съюза на научните работници, сега Съюз на учените в България, а от 1976 г. до неговата смърт през същата година е неин председател. Особено дейно участие проф. Карабашев взима в бившето Физико-математическо дружество, в което членува още от студентските си години. След разделянето му през 1971 г. той става почетен член на Дружеството на физиците, сега Съюз на физиците в България.

За богатата си и многообразна дейност проф. Карабашев е награден с Народен орден на труда – златен, ордени „Кирил и Методий” – I и
II степен, Юбилеен медал „25 години народна власт” и др.

Спомените ми за проф. Н. Карабашев

За пръв път видях проф. Карабашев през далечната 1965 г., когато кандидатствахме за асистенти заедно с неизвествия тогава за мен Роберт Попиц. Името Карабашев помнех от кориците на ученическите учебници по физика, наред с името на Георги Димов, който вече беше доцент в същата катедра. Неизвестният за мен кандидат Попиц се оказа известен с работата си в ИСУЛ и бе избран за редовен асистент, а мен назначиха за асистент по чл. 64 от Кодекса на труда на временно свободно място. Предложението бе на доц. Димов, който харесал много представянето ми на изпита. Спомням си, че преди да постъпя на работа Карабашев, който беше член на БКП от 1944 г., ме попита: „Партиен член ли сте ?”

Като човек проф. Карабашев беше сериозен, внимателен, услужлив и с една лъчезарна усмивка, заради която студентите измислиха измерителна единица за усмивка, наречена „карабаш”. На семестриалните изпити той беше взискателен, но добронамерен към студентите. Изпитите се провеждаха в една зала, където едновременно самостоятелно изпитваха и някои от по-старите асистенти. Карабашев изпитваше бавно – по няколко души на ден, а всички други бяха изпитвани от асистентите. Понякога при него се случваше някой неподготвен арабски студент да иска повторно да тегли друг билет. Тогава професорът му отказваше с въпроса: „Когато в сладкарницата си купите паста, дават ли ви друга вместо нея, ако вече сте я опитали и не Ви е харесала?”

Карабашев беше лектор от старата преподавателска школа. С желанието си да прави лекционни демонстрации той ми напомняше за акад. Георги Наджаков. Имаше лаборантка, а по-късно физик, който да отговаря за апаратите за демонстрации. Даже беше осигурил специална стая до аудиторията, в която уредите да се съхраняват и подготвят за лекции, наречена подготвителна. Това той успя да издейства докато беше заместник ректор по учебната работа и отговаряше за строежа на сградата, в която през 1971 г. катедрата се премести (сградата, в която се намираме сега). Още си спомням разказа му как е настоявал за тази подготвителна пред някоя си проектантка Ахчиева. Тя предлагала вместо специалната стая да направят гише, през което да се подават уредите в аудиторията. Карабашев й възразил: „Другарко Ахчиева, това не ви е ахчийница (ахчия значи готвач), да подавате през гишето чиниии”.

За съжаление той малко време можа да се радва на новите кабинети, лаборатории и аудитории, тъй като безкомпромисният акад. Атанас Малеев го пенсионира през 1973 г. точно на 65 г. Освен това огромната му лична библиотека бе изнесена от служебния му кабинет и книгите му струпани във фоайето пред него. Той понесе това тежко и се опита да компенсира с работа в ръководството на Дружеството на физиците в България, където му предоставиха кабинет и успя да премести част от книгите си. Но и там не бе за дълго – почина неочаквано през 1976 г. след операция на жлъчката.

Биографични данни за проф. В. Врански

Виктор Калчов Врански е роден в София на 18.08.1914 г. Завършва физика във Физико-математическия факултет на Софийския университет през 1937 г. През 1939 г. Специа-лизира спектроскопия в Карловия университет в Прага и подготвя докторска дисертация по рентгенова спектроскопия. Защитава я в СУ през 1942 г., като негов консултант е проф. Георги Наджаков, а рецензенти – д-р Елисавета Карамихайлова и Русчо Райнов. Работи като асистент въвФизическия институт на СУ(1939–1942), в Института (така са наричали катедрата) по физиотерапия и радиология на Медицинския факултет на СУ (1942–1947) и във Физическия институт при БАН (1947–1948).

Врански е основоположник на катедрите по физика в Медицинския факултет на Пловдивския университет (1948–1953), във Факултета по механизация и електрификация на селското стопанство при Селскосто-панската академия в София (1953–1955) и в Агрономическия факултет на Селскостопанската академия (1955–1962). Той е първият физик у нас, който се насочва към проблемите на медицинската и биологичната физика. Като доцент по физика в Медицинския факултет на Пловдивския универ-ситет, той е автор на първия у нас учебник по медицинска физика. Тогава, заедно с Павел Марков и Антония Пеева, Врански публикува редица изследвания върху прозрачността, температурата и електропроводимостта на водата в едно от Мусаленските езера (тогава наричани Сталински). Освен това е инициатор, организатор и изпълнител на първия алпийски заслон Кончето в Пирин планина, построен от пловдивски и разложки алпинисти през 1955 г., поради което проф. Врански е считан и за един от основателите на алпинизма в Пловдив. Влиза и в редакционния комитет на месечното художествено списание за туризъм, алпинизъм и скиорство „Турист”, издавано от Върховния комитет за физическа култура и спорт.

По предложение на Врански през 1961 г. Научният медицински съвет към МНЗ признава необходимостта да се започне научноизсле-дователска работа в областта на медицинската биофизика. Така се създава първата в България биофизична лаборатория в рамките на тогавашния Висш медицински институт, ръководена до 1967 г. от ст. н. с. II ст. д-р В. Врански. През 1968 г. той става професор и ръководител на Катедрата по физика във Висшия селскостопански институт (1968–1974).

През 1975 г. по покана на ректора на Медицинска академия, проф. Врански става ръководител на Катедрата по физика и биофизика в Медицинския факултат-София. Многостранната му активност и биофи-зичните му интереси променят коренно облика на учебната и научна работа в катедрата: съставят се нови учебни програми по медицинска физика и биофизика, съобразени със съвременното ниво на развитие на тези науки и изискванията на медицинското образование; подготвя се нов учебник по медицинска физика в съавторство с преподаватели от ВМИ – Пловдив и ВМИ – Варна, издаден през 1978 г. и използван до 1995 г. Под ръководството на проф.Врански разнопосочната научна тематика в катед-рата се групира и насочва към биофизични изследвания на биологични мембрани. По негови идеи повече от 20 години в катедрата се разработват и три нови изследователски задачи: определяне на минералното съдър-жание на кости посредством гама-лъчи, електрофоретични изследвания на клетъчни суспензии и изследване на вискоеластичните свойства на човеш-ка кожа invivo.

След пенсионирането му през 1979 г. проф. Врански заминава за Куба, където създава Лаборатория по биофизика в Университета в Хавана. След завръщането си от там работи като хоноруван професор във Висшия медицински институт във Варна (1981-1982) и е научен ръководител на Палатата на физиката, създадена в Казанлък с участието на Дружеството на физиците в България (1982-1985). Член е на Британското физическо дружество и на Кралското медицинско дружество в Англия (1965 – 1979). До смъртта си през 1990 г. той, макар и с недобро здраве, продължаваше да живее с медицинската физика и биофизика и да пише за проблемите на обучението. Голяма заслуга на проф. Врански е дейността му за разкриване на специализация по медицинска физика във Физическия факултет на СУ, завършила успешно през 1998 г.

Спомените ми за проф. В. Врански

С проф. Врански се запознах още през 1967 г., когато той беше ръководител на Биофизичната лаборатория към ВМИ – София. През юни 1966 г. почина доц. Г. Димов и трябваше някой да поеме лекциите му за медици и стоматолози. Врански стана хоноруван преподавател, често идваше в Катедрата и всички се обръщаха към него с „д-р Врански”, а той към всеки от нас с „колега еди кой си”. Обичаше хумора, шегите, често разказваше вицове. Карабашев го включи в комисията за изпита ми за редовен асистент, на който имах конкурент. Притеснен от това, след изпита аз се осмелих да го попитам как се е представил другия кандидат. Врански ме успокои в типичния си стил с думите: „Колега Маринов, той е написал по въпросите толкова, колкото аз бих написал за археологията на Канада”.

По това време Врански беше редактор на списание „ Медицинска техника”, издавано от Центъра за научна медицинска информация към МНЗ и му трябваха сътрудници, които да превеждат статии и да правят реферати. Като разбра, че аз съм учил английски, а това тогава беше рядкост, веднага ми предложи работа. Каза ми: „Колега Маринов, три неща ще ти бъдат от полза: първо – научаваш английската медицинска и физическа терминолопия, второ – професионално се образоваш, трето – изкарваш някой лев (тогава май се плащаше 80 ст. на страница). Остана доволен от сътрудничеството ни и ми предложи научна тема „ Определяне минералното съдържание на кости посредством гама-лъчи”, която започнахме с Васил Дядов и инж. Георги Сотиров. Първата ни обща публикация, написана от мен, е докладвана на I-та Национална конференция по биомедицинска физика и техника през 1972 г. и отпечатана в Сборника. Само аз си знам колко пъти Врански ме кара да преписвам текста с неговите непрекъснати корекции, които всеки следващ път бяха различни от предишните !

Врански, разбира се, беше интересен лектор, но искаше лекциите му да се посещават от студентите. За да не влизат закъснели, по време на лекцията той нареждаше да се заключва вратата на аудиторията, а за проверка на присъствието пускаше листове. Студенти с повече отсъствия не получаваха заверка. Студентските книжки разписваше лично в кабинета си в Биофизичната лаборатория, разположена в оградена тогава сграда, където сега се помещава Катедрата по алергология. Още преди обявения час за разписване оградата се обсаждаше от тълпа нетърпеливи студенти, които един път в блъсканицата даже събориха оградата.

За изпитите на Врански в изпитната зала специално се инсталираше телефон, за да не се прекъсват многобройните му контакти. Веднага се ориентираше в написаното от студента и изпитваше бързо, като задаваше само няколко въпроса. Не пропускаше и да се шегува. Спомням си как през 1978 г. на въпрос за рентгеновите спектри той попита студента: „Колега, знаете ли кой е Моузли – рок-певец или звезда от Мондиала”, тъй като тогава се провеждаше Световното първенство по футбол в Аржентина. Оценките вписваше в студентските книжки със специални печати – „Слаб”, „Среден”, „Добър”, Мн. Добър” и „Отличен”. Студентите с трепет следяха ръката му да не посегне към най-късия печат. Както винаги пред залата се тълпяха студенти, а веднъж една студентка припадна. Врански нареди да донесат една медицинска кушетка, на която да я положат, докато й мине. След като изпитът завърши и си тръгнахме, видяхме върху кушетката един лист с надпис „За припаднали”, а под кушетката – друг лист с надпис „За умрели”, написани и оставени от находчиви студенти.

Като ръководител на Катедрата проф. Врански беше неуморим работохолик с всестранна активност. Неговият девиз беше: ”Залудо работи, залудо не стой!” Всички в катедрата – санитарки, лаборанти, техници, специалисти и асистенти имаха задачи и непрекъснато правеха нещо.

Проф. Врански беше изключение на професор, ръководител на катедра, който не е член на БКП и затова с партийците и партийните ръководители беше много внимателен. На партийни събрания го канеха когато се отчиташе научната и учебната работа. Един път той ми нареди да отида вместо него, тъй като аз бях главен асистент, отговорник по учебната работа. Случи се обаче, че точно тогава (в петък след обед) трябваше да пътувам и не отидох на събранието. В понеделник като разбра това, Врански ме изпрати при партийния секретар да се оправдавам. Партийният ми каза „Нали не си партиен член – ние сме ви поканили, вие ако можете ще дойдете.” Попитах го какво да кажа на професора. Отговори ми „Кажи му да си гледа работата!” Развеселен си тръгнах, но още в коридора Врански ме пресрещна и строго ме попита какво е казал партийният. Разчитах на чувството му за хумор и моментално изстрелях „Каза да си гледате работата !” Той се стресна, не каза нищо и тръгна.

Пенсионирането си през 1979 г. Проф. Врански посрещна спокойно, тъй като знаеше правилото, въведено от акад. Малеев. Постара се преди това да довърши някои неща и да помогне на колеги в професионално отношение. За съжаление престоят му в Куба влоши здравето му и напредналият диабет се отрази на зрението му. Въпреки това той се научи да пише на пишеща машина за незрящи и стана деятел на Съюза на слепите. Почина през 1990 г. Проф. Виктор Врански остава един от известните български учени физици, заслужил място и в сайта на Музея на историята на физиката в България.

To Teacher with love!
In Memoriam

Тази година проф. Иван Даскалов щеше да навърши 75. Не му бе съдено. Напусна ни преди четири години.

 

Ще ми се да говорим за човека Иван Даскалов, за родения с живеца на вечно търсещия, за този, който имаше винаги повече новаторски идеи, отколкото можеше да реализира, който изгаряше в процеса на съзидание. Това, че Даскала има фундаментални публикации в областта на биомедицинското инженерство, които се цитират от много учени, че Европа и света го познаваше, че има високите научни степени и звания, не е новина. Даскала обаче не обичаше увлеченията по наукометрията. Отминаваше без коментар справки за огромен брой публикации и цитирания. Дълбоко в себе си не приемаше учени, които пишат напоително и затварят кръг от взаимно цитиращи се лица. Може би защото една публикация в нашата област изисква продължителни изследвания, създаване на хардуер и софтуер, тестване на методи, алгоритми и програми с база данни от биомедицински сигнали и реални случаи, внедряване на резултатите в клиничната медицина. Даскала не отричаше теоретичните постижения без пряк принос за практиката в момента, но също така не позволяваше на чистите теоретици да се отнасят с пренебрежение към практиката. За него науката беше единна – теоретична и експериментална. Затова неговата “наукометрия” включва публикации, цитати, разработки, внедрявания, огромен брой умни и полезни медицински апарати, монографии, книги, учебни помагала, ръководство на докторанти, и много, много know-how предоставен на лекарите – една широка палитра от научни индекси, които свидетелстват как трябва да се измерва нивото на учен в тази интердисциплинарна област.

Даскала имаше страхотни познания по физиология и медицина, които му позволяваха да съзира рано проблемите, преди още лекарите да са ги осъзнали. Такова съчетание между медицина и техника е рядкост. Той беше отличен хардуерист, но взимаше такива компетентни решения в софтуера, че и досега не мога да проумея как го е правил, след като никога не беше писал програми.

Тази година щяхме да му честваме юбилей. Все пак, такъв имаше. По повод седемдесетата му годишнина. Ние, присъстващите си спомняме начина, по който Даскала направи равносметка на своя живот пред себе се, пред приятели и колеги, пред цялата научна общественост – развълнувано, прецизно и скромно. Останахме с впечатление, че е бил изненадан от броя сътворени от него неща, когато е започнал да ги подрежда. Като че ли се чувстваше малко неловко, да не би някой да си помисли, че си приписва много заслуги или че присвоява чужди успехи. Затова с безукорна и малко излишна точност спомена всички, които са допринесли за крайния успех на всяка разработка. Тези обаче, които бяха работили с него, или го познаваха по-отблизо, знаеха важното. Аз ще го кажа само от първо лице. Без мен Даскала щеше да постигне почти същите резултати за почти същото време. Той умееше да работи в екип. Без Даскала аз нямаше да мога да получа скромното признание, на което се радвам сега.

Щастлив съм, че съм работил с него. Ние се познаваме от далечната 1962. Постепенно станахме по-близки, а след 1970 имахме и общи разработки. Фантастичният за мен период започна през 1978. От тогава, че до края, сменяхме организациите и техните названия, но оставахме на
3 метра разстояние от врата до врата. И сега, като се връщам назад във времето, си спомням ентусиазма и енергията, които черпехме от удовлетворението, че правим нещо различно от известното на всички. Това ни даваше сили да не спазваме работното време: започвахме рано сутрин и си отивахме вкъщи късно вечер, без да знаем дали е събота или неделя. Затова в съзнанието ми периодично изникват какви ли не спомени.

В началото на осемдесетте решихме да направим български кардиограф. Ние си давахме добра сметка за една печална и добре позната истина. Технологичните възможности в нашата страна бяха недостатъчни за да се произвеждат регистратори с необходимото качество. Имаше няколко опита у нас и в тогавашния съветски блок, които завършиха с неуспех. Кардиолозите знаят прекрасно в какви заблуди може да ги въведе едно силно притиснато към хартията инертно топло перо, което изкривява формата и амплитудата на вълните, а освен това се поврежда прекалено често. Тогава Даскала прозря бъдещето. Той каза, че някъде в Япония се произвеждат микроточкови термопринтери, засега с малък брой точки и стъпки на mm, които се използват за on-line издаване на билети за конни състезания, но на тези принтери предстои развитие, затова да започваме да работим на тази основа. Оказа се, че е прав. След около 2 години те се предлагаха с необходимите високи технически параметри. Японската фирма, с която работехме, включи в рекламната си брошура наш запис на ЕКГ, а по-късно този начин на регистрация се възприе от всички водещи производители на кардиографи. За съжаление, от формална гледна точка този нов подход за регистриране на ЕКГ не можеше да стане изобретение, а ние нямахме финансови и други възможности за защита на търговска марка. Въпреки това, той провокира създаването на многоканален усилвател с минимален брой операционни усилватели за синхронен запис на 12-те ЕКГ отвеждания и цифрова обработка, включваща пълно отстраняване на мрежовите смущения, без с това да се потискат съответните компоненти на ЕКГ сигнала. Така се роди първият микропроцесорен кардиограф в света. За щастие, успяхме да намерим време и за написване на една статия, която да свидетелства за това пред поколенията.

Иска ми се да разкажа и за някои други негови успехи. А те са толкова много. Все пак, нека отбележим пробива, който Даскала направи в дефибрилацията. Под негово ръководство и в сътрудничество с BrukerMedical- Франция и Schiller – Швейцария беше създадена фамилия дефибрилатори, прилагащи бифазни накъсани високоволтови импулси, с по-висока ефективност на възстановяване на нормалния сърдечен ритъм.

Освен че беше работохолик, Даскала беше и в центъра на много комични ситуации. Беше невероятно разсеян. Оправдаваше се, че бил такъв още от рождение, а не след като станал професор. Спомням си, веднъж беше тръгнал за Варна с проф. Хутен от Австрия, за да участват в лятна школа по Биомедицинско инженерство. По пътя се отбили в Техническия университет в Габрово. Когато решили да продължат, се оказало, че по някаква причина ключовете от колата са в багажника, а той е затворен. Наложило се да чакат Катя, съпругата на Даскала, да изпрати на другия ден резервните ключове по автобус.

Като се размисля по-философски, Даскала беше един щастлив човек. Имаше си любима работа, имаше нас, верните му приятели, получаваше преданост и обич от тях, разчиташе на тях. Колко хора могат да се похвалят с такава съдба?

На Даскала с любов!

Нека си спомняме често за него. За много от нас той беше нещо повече от семейство. За много от нас той беше институция.

Мир на праха му!

Иван Доцински